"Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб"
Снощи около “по никое време” се заприказвах с Дони.. никак не ми беше до среднощни приказки, бях малко скофтен.. но някак си разговара ме увлече.. странно.. с Дони ми е спокойно и мога да си кажа какво ме тревожи.. Говорим си за приятелството и развитието на една такава връзка. Всъщност знаем ли кои са ни приятелите..?! Приятели в живота или приятели за цял живот.. времето ще ме отдалечи от едните и ще ме слее с живота на другите. Дони ме разбира, но и тя е тъжна.. нещо системата е бъгава. Да загубиш приятел е не по-малко болезнено от това да загубиш любим.. губиш част от теб самия, ампотация на чувства?! Нереално е да смяташ, че най-добрия ти приятел ще бъде до теб винаги, но когато го изгубиш някъде по пътя си е ужасно.. да го изпратиш на летището, да изпиете последната бира заедно или да му кажеш за последно “чао” ..живота ме събра с теб, сега е време да ни раздели. Жалко.. останаха толкова неща, които исках да изживеем заедно.. и е време е да се предам.. продължавам напред.
Хей, Дони не унивай, живота е прекрасен и ще те срещне с много приятели! А сега ми го кажи на мен. Кажи ми, че ще нямеря хората с които ще споделя живота си, тези с които ще мечтаем и ще се смеем шумно. Караш ме да се усмихвам.. виждаш ли ги и ти?! ..Те са около нас, вички те, всички ние.. вървим по различни пътища, сега вървим заедно.. наслади се на мига.. той няма да се повтори. Живота е прекрасен!
Да, да и аз го изпитвам, знам какво е да гледаш жарта, дълго тлееща пред очите ти, докато накрая остане само пепел, като приятелите бавно отдалечаващи се, напускащи живота ни.. и на мен ми липсват, липсва ми и пламъка. Жарта изтива, а ръцете ми са празни.. няма с какво да разпаля огъня.. А ти приятелю имаш ли?! Защо не ми помогнеш.. или захвърли отдавна в огъня спомените?!
Дони натъжавам се.. не искам да губя хората, които обичам. Нима приятелствоте не е най-ценния актив, който притежаваме?! Не знам.. вече е трудно дори да ме е страх..
[27:27:27] Doni каза: ..а аз се разплаках
18 comments:
Дони, сериозно си мисля, че пишеш много чувствено и направо ме изпълваш с емоция!! Изпълва ме с емоция дори всеки разговор с теб и много се надявам ти да не останеш от тия приятели, за които става въпрос в твоята статия и дано успеем да се задържим за много, много време.
На мен някак си не ми се иска и не ми се вярва, че просто живота е такъв. Няма такава максима в моя живот. Аз по-скоро се придържам към мнението на Наполеон, който казва: "Обстоятелства ли? Няма такова нещо като обстоятелства? Аз съм този, който ги създава". Така, че според мен истинското приятелство и истинските чувства не са преходни. Те могат да съществуват дори и на разстояние. Вярно е, че в живота се случват много неща, които могат да ни отделят от любимите хора, но това не означава, че чувствата трябва да се променят. Много по-лошо е, ако в един момент осъзнаеш, че не разстояние ви разделя, а просто една пропаст, която вече не може да се прескочи. Пропаст, която се създала от нови обстоятелства, от прекаления егозъм, от прекалената самовдлъбеност. И в един момент човек започва да се чуди дали някога изобщо това е било истинско приятелство... или просто си бил грубо казано удобен на някой. И това не ми се вярва или поне не искам да го вярвам... Но, защо тогава се получава така? Вярно е, хората се променят. И ние се променяме, макар понякога да не го осъзнаваме. Старите приятели са всъщност част от нас в някой изминал вече период. А на мен не ми се иска да загубя миналото си... "Губим стари приятели, печелим нови"...Но, аз бих направила всичко по силите си, за да кажа по-скоро... "Имаме стари приятели, печелим И нови!" Това ми харесва далеч повече... И каквото зависи от мен бих го направила, защото аз обичам приятелите си и по-точно тези, които са ми се доказали като такива. Мисля, че те са една прекрасна част от живота ми и се надявам и аз да способствам за техни положителни емоции! Да не забравяме и известната мисъл - "Ние печелим приятели не като получаваме от тях услуги, а като им правим услуги".
И в завършек мога само да кажа, че съм благодарна за всичко, което имам!!
И призовавам всички да вярват в хубавите неща, в истинското приятелство, в прекрасните чувства и изобщо да гледат от хубавата страна на нещата. Все пак аз мисля, че бъдещето е наше и то ще бъде такова, каквото ние си го направим. Както е казал Рузвелт: "Бъдещето е в ръцете на тези, които вярват във възвишеността на своите мечти"!
ДОНИ
Много хубаво написано и поста и първия коментар в него. Ето и моето мнение за приятелството, което бях написал в един стар пост:
http://avangardisco.blogspot.com/2006/12/wisdom-for-frendship.html
Морков лъчезарно момче като теб винаги ще има готини и не чак толкова готини приятели. Идеята е да прецениш кой е истински и кой фалшив, много ми харесва поговорката: "истинския приятел няма да позволи да имаш сълзи в очите си, докато фалшивия ще ти подаде кърпичка за да си ги избършеш".
към линка накрая се добавя .html
http://avangardisco.blogspot.com/2006/12/wisdom-for-frendship.html
Знаеш ли колко време съм си мислила на тази тема, приятелството. Аз имах ужасното преживяване, не просто да се разделя с приятел, а да се разделя с него, защото ме предаде, докато аз вярвах на думите му че "ме обича като родната сестра, която е нямал и винаги ще бъде до мен". Почувствах се наивна и глупава и за миг го мразех дори, но интересното е че сега вече не ми пука че ме е предал, защото имаше период, в който ми беше най-скъпото същество. Независимо поради каква причина се разделяте те са си свършили работата и просто е време да си отидат от живота ти. След като си бил неразделен с някого толкова време той неизбежно оставя следа в теб, по някакъв странен начин те променя и именно това е най-големия дар. Това трябва и да помним, пък дори и само за да се самоуспокоим, утешим и стегнем. Накрая като заключение, за да обмисля самата аз това което ти написах, ще кажа само че приятелството винаги е временно явление (независимо дали трае година-две или дори до старини) и приятели винаги ще имаме. Дори и когато сме най-сами. Важното е да откриваме хубавото у другите, защото всеки има какво да даде... просто трябва да "сключим сделката"...
'Дони
Дони много ми допада позитивизма с който си заредена, това ме спечели да съм ти приятел и ме кара да се усмихвам, когато съм се сдухал - Благодаря ти!
..да и аз като теб смятам, че разстоянията не са пречка за истинските чувства, но често се спекулира именно с това, за да се прикрие истинската причина за разпадането на една връзка, прикриваме онази "мълчалива" пропаст, в която крием толкова недоизказани неща.. колко щеше да лесно ако говорехме честно едни с други, но явно не всички сме способни да бъдем честни с хората, които ни обичат и нараняваме именно тях, тези които ни дават свободата. И да разстоянието не е в състояние да прекрати една връзка и се радвам, че имам реално потвърждение на думите си. Мен лично ме боли повече, когато се прикрива истинската причина за разпадането на приятелските взаимоотношения.. с времето нещата се проясняват и "лъсва" истината или дори да бъде прикрита умело се питаш къде си сгрешил, с какво си го наранил и търсиш причината у себе си, а тя май май не е там?! Както и да е аз не бих съдил за подобно поведение, но да, няма да крия, че ми става тъжно понякога.
Дони Дони не мисля да те изтърва като приятел, не и теб ;-) но то си зависи от нас де {}
'Albinos
Поста ти е супер, за съжаление Explorer-a ми се прецака нещо и не успях да ти драсна комент там. Относно истинските приятели смятам, че ги надушвам добре, но и аз понякога бивам заблуден. Преди доста време бях "жертва" на един "болен мозък" :D та мина време докато се осъзная аз за к'во става дума. Май тогава се бях поддал на емоцията и не виждах явното?! Нз струва ли ми се или наскоро загубих един приятел или такъв, който мислех за такъв?! Ейй да ти кажа т'ва хората.. голяма злоба и не малко доза глуповатост да не откриваш хубавото у хората.. както и да е май няма да е голяма загубата в крайна сметка, когато ти показват явната си незаинтересуваност към теб самия, започваш да се чувстваш глупаво и си даваш сметка, че усилията са напразни, както и безсмислени ... както се казва "глас пустиня", но е тъпо ама.. ?!
'MidnightDreamer
Аууу малко грубичка ми се стори :S но за това, че остава следа във всеки от нас от любимите ни хора си е така и може би именно заради това ни боли много след една раздяла. Не мога да се примиря с мисълта, че мога да загубя моите приятели.. не че не съм губил хора, смятайки ги за "приятели" и именно за това не искам да ми се случва отново. След такова един вид "предателство" на чувства аз лично се затварям в себе си и избягвам новите хора около мен, ставам сляп за техните качества, локализирам се още по-тясно около най-милите ми хора и общо взето си ставам интраверт ама голям съм си бурсук от време на време ;-)
Но няма сЪ предавам хораа, продължавам да вярвам в доброто у всеки един от нас (то другите не са хора бе! то туй са прошляци!)да откривам много нови познати и да запазя малка част от тях като приятели и не защото съм удобен или наивен, а защото ме харесват, приемат и обичат такъв какъвто съм :) и сега се сетих за онази реклама по FOXtv за приятелите и как всеки от тях поема в различна посока по своя собствен път и е толкова красиво.. позитивно.. Аз ли?! Аз оставам. Тук се чувствам добре!
Каза... "Груба", да понякога съм такава и хич не обичам това. Но понякога ми се иска да си втълпя това, което казах тук, уж за да не ме боли толкова много. Но всъщност аз се стремя да бъда толкова всеотдайна, мила, добра, въпреки че често има обратен ефект - лесно паля фитила, когато много ме настъпят по болно място. Трудно е да бъдеш приятел, тежко е въпреки личните си проблеми да подкрепяш другите, докато те се справят със своите... но аз обичам да бъда част от решението им... някак това прави моите лични проблеми не толкова големи. Но в края на краищата искам да кажа че независимо къде са, какво правят, приятелите ми са най-ценното нещо което имам и не искам да ги губя. Със зъби и нокти се боря те да останат в живота ми и ми се е случвало да прощавам, преглъщам, както се случи и сега... И често си патя заради това. "груба"... понакога не ми стиска да бъда такава, а вярвай ми, има случаи в които трябва да бъдеш такъв. Все пак ви поздравявам за вашето приятелство! И се радвам искрено, когато видя че хората се обичат истински и въпреки всичко и всички са готови и на невъзможното един за друг. Пък това е достатъчно за да бъде приятелството ви наистина вечно:) Успех!
Мерси мерси :] Хм.. да на всеки се налага понякога да бъде груб. Това никак не е лошо, но само когато се налага, не и безпричинно. И аз не обичам да изгрубявам, но често избухвам за кратко и после съжалявам, защото съм бил излкючително груб с хората, които най-много обичам и най-малко заслужават това.. с другите май съм по толерантен, а не бива! "Получилият дозата" не бива да ми се сърди, защото след като избухна утихвам бързо и пак съм любвеобилен, ама ако се поставя на тяхно място и аз бих се сцупил. Дам, а да за приятелите говорихме.. та аз с най-близките от тях съм имал най-шумните скандали и т'ва е "разковничето" тук, защоти си казваме грубата истина и не си премълчаваме, т'ва е хубаво - резулатата е REFRESH и системата е изчистена от бъговете! Доколкото за Вас скъпи ми друшки, подозрително мили с мен, наблюдавам ви! Познавам се не съм чак толкова "чудесен човек" (беше казал някой..)та призовавам ви НЕ ме жалете! Обичам истината в очите и ненавиждам натрупващото се мълчание!
Относно: Ако съм нагрубил някой от вас, скоро или не толкова скоро,ама още го помните(аре стига бе!) тук е мястото да ви се извиня! Понякога съм груб в шегите си, малко без мярка може би.. СЪЖАЛЯВАМ не е с лошо, тъй че следващия път направо ме подхващайте с тоягите и не ме жалете ;-)
Ох май напоследък всички си правят разни равносметки за приятелите, срещат различни трудности с тях, както и загуби. Мисля, че вече взех по-лесно да ги приемам нещата. Дали не съм прекалено груба? Просто в живота ми толкова много пъти съм изпращала хора, които после никога не съм виждала, но Слава Богу продължавам да ги чувам често, че вече този развой на нещата го приех за нормален. Но искам да знам едно Дончо, кога у мен ще спре паническия страх да не изгубя най-близките си? Кога ще спра да си представям в мига, в който се сближавам с някого, че той вече си тръгва....
Оу да това е много гадно! Анчо едвали някога ще го претръпнеш това чувство, винаги се страхувам да не загубя обичан човек и мисля,че е нормално-това е обич, под една или друга форма. Да губиш пред очите си някой на когото държиш и да си абсолютно безпомощен и всички спасителни мерки или така модерното "оздравителни планове" да са безсмислени.. много е гадно! Т'ва е кошмарно да си в ролята на зрител на собствения си живот.. да.. за толкова неща съжаляваш след това, тепърва осъзнаваш колко си бил превързан, колко си обичал и колко си държал на някой, който си заминава от живота ти и със себе си ти отнема толкова спомени, та дори и мечтите ти отнема.. ауУу губя самоконтрол понякога! Не го пожелавам на никой! Доколкото за паническия страх при мен липсва, за мен страшното идва след "края", когато ме обвзема онова чувство на безпомощност съпроводено с онази грозна тишина.. Наскоро ми казаха: "Да си го приел да, но да си се примирил.. не мисля" и беше права :S
То по принцип не бива и да се примиряваш!!! Това означава за мен да се предадеш, а какъв е смисъла да играеш тогава че живееш? Ако не се опитваш със зъби и нокти всеки път (все едно ти е за пръв път) да задържиш човека, когото обичаш. Мисля си, че това че си представям как ги губя ми помага да оценявам колко всъщност обичам любимите си хора. Не бива да се примиряваме. Само посредствените хора се примиряват, защото се самоограничават. Възможностите за изход от дадена ситуация винаги са безгранични, стига да сме отворени да ги видим всички!
Хаха, а аз си мислех, че съм ЛУД! Да ама току що ти опроверга мойта диагноза, сега ме хвърли в размисъл.. всъщност.. Оу! Добре де, като не съм луд (а трябваше!) какво печеля с това като отказвам да се примиря?! Зъби и нокти.. да задържа.. обичам?! О не не, а къде остава самоуважението, мислиш ли, че си заслужава?! Сериозно?! И нима са безгранични възможностите ни?! Бързо ги изчерпах, явно не ме бива много?! Хм, ами знаеш ли все се питам къде ми е грешката или поне се опитвам да не мисля вече, но ме човърка от време на време. Въпросът е "Защо подяволите?" Защото бях .. "прекалено добър" - не мисля, че бях такъв.. "прекалено пасивен" - може би.. "прекалено наивен" - със сигурност! Хм, искам да те попитам сериозно, дали е възможно вината да е само на единия?! Аз не мога да се съглася с това твърдение! Е както и да е, уморих се да търся възможности, а ми се щеше/ще да има и други.. но не мислиш ли, че е време да се откажеш, когато въпреки, че ти се иска и се опитваш, и се молиш.. този когото обичаш става по-студен, по-груб и по-далечен от твоя живот? :S
Ти попромени насоката на разговора. В този смисъл до известна степен си прав в своя постинг. НО аз считам че вината може да е само в единия човек. Преди време (около няколко месеца) бях изпаднала в същите размишления. Защо по дяволите на мен все се случва едно и също като някакво дежа ву? Взех доста да чета книжки, анализирайки себе си, вглеждах се в другите. И открих!!! Толкова съм готова да дам душата си, толкова съм отворена към другите, че забравям че те не са подготвени да приемат всичко, което им давам. Когато изведнъж получиш нещо голямо ти се радваш нали? Но радостта ти бързо отмира, защото ти без усилие си го получил. Но когато си го желал силно, мечтал си за него, покорявал си го и накрая след като си го получил щастието ти е безмерно и значително по-трайно. Защото си проумял всъщност че си правил жертви за да го получиш и сега не ти се иска всичко да е напразно. Това се получаваше при мен, разбираш ли? Харесвам някого, усмихвам му се, давам му душата си, размислите си, страховете си, щастието си, без да ме интересува нищо. А не бива да е така. Трябва да подготвя човека, за да може той да разбере че не винаги и към всичко съм такава. Той трябва да разбере че е "специален". Ако всичко му дам веднага, той автоматично си мисли че всичко при нас е било толкова лесно, защото към всички съм такава.
А за борбата след края....аз се отказах. Примирих се. В мен беше грешката, нямаше как да я променя, поправя или каквото и да било друго. Просто се постарах да осмисля всичко какво се случи и да не го повтарям. Знаеш ли, все още боли, но е по-лесно да се оттегля с достойнство, отколкото да се боря, когато знам със сигурност че нямам бъдеще с този човек.
Вината може и да е в другия човек,но ако той не е търсил твоята добрина, пасивност или наивност:) с какво да е виновен? Че се е отнесъл грубо?Че те е подвел че ги иска а после се е отметнал? Сега се сетих, виних човека, който ме накара да се замисля толкова много, единствено за заблуждението в което ме вкара, че и той търси същото като мен, че и той мисли като мен. Но в мен беше грешката, че не разбрах колко точно му е капацитета на размисъл, че не проумях че средата наистина влияе, както и че му позволих да ме нарани, въпреки че още отначало знаех, че нещо куца...
Ако леко съм променил темата то е защото за мен нещата се препокриват и обяснявам. Дали става дума за чисто приятелство или за любов, нима не изпитваш и в двата случая обич?! При мен е така, нормално е да изпитваш обич към най-близките хора окло теб, а когато става дума за любов.. е аз тази любов трябва да я почувствам първо като приятел. Не може да не си приятел с най-любимото ти същество, за това и казвам, че загубата на приятел е по-тежка, отколкото да загубиш любим, поне за мен. Преди време прочетох нещо, което в началото го отхвърлих: "Обич е потребността даден човек да бъде всеотдаен към друг човек. Много често единият е по-всеотдаен от другият и за това се стига и до раздели" - все още нз дали мога да се съглася, но не го и отхвърлям?!
Последния ти коментар.. благодаря ти за него! Няма какво да добавя! Страхотен е!
п.с. давай ги тия книжки! ;-)
O, мили мои любими приятели... Дони..., Ани... чета вашите мисли и коментари и ви разбирам прекрасно. Мисля, че всеки от вас говори за конкретни лични случаи в последните коментари. И мисля, че определено сте прави за себе си.
Относно това дали човек трябва да се бори докрай с всички възможни начини... хм... Какъв е смисъла да се правят какви ли не жертви за някой, който изобщо не отвръща по същият начин. Вярно е, човек не бива да е прекалено горд, защото понякога може да изгуби много с това... Аз лично понякога съм малко в повече горда и мисля, че може би това не винаги е най-доброто.
Но, всички сме изпадали в ситуации, в които започваш да цениш някой истински и осъзнаваш много неща едва, когато той след всякакви усилия, вече ти обърне гръб и се откаже повече да тъпче достойнството си.
И наистина мисля, че за да искаш другите да те ценят и уважават, първо трябва да покажеш, че ти самият се цениш. Анито е много права, че ако на някой му дадеш чувствата си, вниманието си и т.н. още съвсем в началото, той може да не разбере всъщност колко са ценни те за теб и да не разбере, че всъщност този човек е щастливец, че ги има.
Но, може би тук нещата са малко по-различни при отношенията с гаджето и с приятелите.
Аз сега имам такъв случай с един от най-големите ми приятели в живота, за който до скоро много страдах, а може би и дори все още ме боли, но вече го подтискам.
Когато нещата започнаха наистина да се променят и виждах как малко по малко го губя като истински приятел, аз започнах усилено да се боря за него. По какъв ли не начин... Дори някой път пренебрегвах достойнството си в името на нашето старо истинско приятелство и в опитите си да го запазя... Но, вече се отказах. Вече не мисля, че си струва, защото нещата трябва да са взаимни. Тръгнеш ли да ги буташ, буташ, то просто се получава едно огромно натоварване, което в един момент те отказва и разбираш, че просто няма смисъл... явно човека отсреща не е вече същият или може би има нови приоритети. Но, не съжалявам, че се борих, защото инъче нямаше да разбера колко различен е сега този човек и щеше да ме е яд, че съм оставила нещата да се променят без да положа всякакви усилия.
Ок, но за мен все и все остава въпроса: "Защо като човек променя приоритетите си, трябва да промени и приятелите си?" Нима, ако сте били истински приятли нямаше да сподели новите приоритети с теб? Или може би, ти си бил удобен за неговите предишни цели, а за новите... не съвсем. Не го разбирам аз това... Явно това не е било онова истинско приятелство, за което аз съм го смятала... Или причината е друга? Вече незная...
И така... не мисля, че си струва да се борим за хора, които не го оценяват. Съжалявам, но това е моето мнение. Всичко се обезмисля и вместо да се изпълваш с положителни емоции, мислейки за този човек, ти просто се натоварваш, защото се чувстваш НЕДООЦЕНЕН. О, не. Не бих искала да се чувствам така, мъчейки се да спечеля благоволението на някой. Всеки си има достойнство! Но, вместо да се чувстваме така трябва да си кажем: "Аз положих достатъчно усилия да покажа на този човек колко е важен той за мен и как искам да му давам истинските си, безкористни чувства. Но, ако той съзнателно ги отблъсква, значи просто не си струва. Светът е пълен с прекрасни хора и всъщност имам доста хора край мен, които ме обичат."
Но, ако някой ден този човек осъзнае грешката си, аз сигурно бих отворила сърцето си за него. Дали по същият начин като преди? Съмнявам се, но все пак това си е различно при всеки конкретен случай.
Дали и двамата винаги имат вина?? Не съм убедена в това. Не мисля, че винаги и двамата имат вина. Ако ти си бил себе си, давал си всичко, което можеш и искаш, а другият просто не го е искал? Значи сте твърде различни и имате различни виждания и желания. Трябва ли да се правиш на различен и да бъдеш еди си какъв само, защото на другия това може да му се хареса повече? Не мисля.
Но, че си има някои конкретни правила и стратегии, които винаги имат положителен резултат в малка или голяма степен - о, да!
И, Дони, ако Анито не ти даде нейните книжки, аз ще ти дам!
И искам да завърша с това, че много ми хареса как всички са били искрени в коментарите си и са изказали своите мисли и чувства съвсем откровено.
Поздравявам отново Дони за статията, която ни накара за пореден път да разсъждаваме върху този така важен за всеки човек аспект от живота и същевременно да имаме възможност да си изразим мнението.
Важно е да кажа, че ние сме достатъчно силни да променим нещата! Ако не да променим ситуацията, то винаги можем да променим нагласата си за нея!! Какво по-хубаво от това?
Дони благодаря ти за страхотния коментар. Определено и аз мисля, че се получи много добре с това "споделяне" и че бяхме искрени, аз лично си отговорих на много въпроси, на които нямах отговор или просто не го виждах. Е да остават и такива, на които нямам отговор, но определено ми стана по-леко и Благодаря на всички, които се включиха в така импровизираната "беседа" (и на тези, които тепърва ще се включат). От всичките коментари събрах много качествен материал за продължаването на темата или за друг пост.
"Защо като човек променя приоритетите си, трябва да промени и приятелите си?" - Дони и аз си задавам този въпрос. Не ми се вярва да съм бил "удобен", но засега нямам по-сносно обяснение ;) И аз съм на мнението, че новите приоритети не изключват досегашнитите приятели, в крайна сметка да си стигнал до тук, то ти си вървял с приятелите - заедно, да изоставиш приятел (без основателна причина) е все едно да се отречеш от досегашния си живот (все едно изпитваш "срам"?!) Нз за мен е много грозно подобно поведение и не го толерирам, ако си решил да се разделиш с някой, поне му дай правдоподобно обяснение за хода на нещата, определено би било по-леко за мен, предполагам и за вас?!
"И така... не мисля, че си струва да се борим за хора, които не го оценяват.. ..Всичко се обезмисля и вместо да се изпълваш с положителни емоции, мислейки за този човек, ти просто се натоварваш, защото се чувстваш НЕДООЦЕНЕН" - Просто идеално казано! Съгласен и се радвам, че опитах.
Относно това дали да бъдем себе си или да бъдем просто "харесвани" (на всяка цена) залагам на първото! Защо нз?! Второто е по-лесно за мен (ауу страшен съм!), но не ми допада да "играя" за спечелването на някой. Аз си се харесвам и както съм казвал "живея в хармония със себе си" :D, не че съм безгрешен, НЕ, просто I'm perfect!!! :D ахахаха и говоря сериозно! ;-) Таа за друго говорех.. забелязъл съм, че когато държа на някой "играя" себе си и се държа естествено, "давам му душата си" (цитат от Ани), а май май тук идва грешката.. кой да знае, че този човек за мен е специален?! Ами да.. погрешно е впечатлението, че с всички съм такъв! Еми не не съм ;-) Емиии койт' разбрал разбрал! Да не си разбрал, че си специален за някой, жалко че не оценяш колко струваш за него и че би направил "всичко" за да задържи на лицето ти Усмивката ти :) и да Ани е права, че като не се "бориш" за нещо ами го получиш на "тепсия" не го оценяш! НЕОДООЦЕН е най-точното, при факта, който споменах по-горе: I'm perfect! :D
Аз съм убеден, че "грамотните" ми приятели знаят и разбират, че са специални за мен и че има защо да съм такъв към тях! ;-) А доколкото към другите Оу, аз преди всичко съм "търговец" и знам най-добре как да се продам (грубо, О да!) и това не не съм аз, това е "продукт" или съвсем малка чат от мен ;-)нюню :D
Дони нз за какви "стратегии" ми говориш, но нещо не ме бива в тяхното прилагане! Залагам прекалено много на "искреността" си към хората (към които съм привързан, по един или друг начин), а те май не всички са готови или способни да я "преглътнат"?! Кофтии :S
Оооо да, за стратегиите...те са ми любимата част! Навсякъде пишат за тях, описват, директни напътствия ти дават в точки и подточки. Ако пък и така не разбираш и звездички ти слагат. Еми да ама не! Не ги мога, не мога да играя игри, не мога да се държа лицемерно. Иве, помниш ли когато ти разправяш че трябва да се държа лицемерно с един мой УЖ приятел и как вече не издържам?! Горда съм със себе си....днес изобщо не му отговорих на репликите, не се държах любезно заради доброто минало или заради вероятното бъдеще. Мисля си че това беше първия и последен път в който се опитах да правя стратегия и да лицемернича.
Аз не мога да си обясня как да развивам стратегии....когато съм влюбена?! Когато и без това малкото мозък тотално се е изпарил а аз гледам обекта си на обожание с "влажни" очи?! Да си кажем друзья истината в очите...кучките (кучетата) оцеляват. А ние ще се учим как.
И все пак...може би някъде там има някой, който ме обича, някой, когото да обичам.
Колко по- различни ми се струват постът и коментарите, след като точно вчера изпитах същото... Не за първи път ми се случва да се чувствам “недооценена” или както аз го наричам понякога…будала… Знам, че не трябва да искам нищо в замяна на всичко, което правя за приятел…А и нали приятел в нужда се познава…Но когато нещата се обърнат и аз съм тази, която има нужда от a true friend, често получавам ритник в задника…да, точно така… така се чувствам, когато осъзная как понякога не мога да разчитам на никого, освен на себе си и може би на родителите си. Всички други бързо забравят, че да бъдеш приятел не е еднопосочен “процес”…Даваш подкрепа, обич, внимание, търпение, съвети и много много други неща, но в замяна защо да не очакваш същото? Ето от това неоправдаване на очакванията страдам аз…и не знам как да променя нещата….
Post a Comment