На едно от обичайните ни кафета преди занятия в унито компания ми прави Шорти и в течение на разговора тя ми каза следното: “..оценяш човек след като вече го загубиш, колко е означавал за теб, колко всъщност си го обичал..” Не че го чувам за първи път или не го знам, но ме накара да си спомня нещо и как всъщност го преживях. За повечето от нас е присъщо да не оценяме това, което имаме и същевременно да надценяваме това към което се стремим. Иска ми се да вдълбая повече, но се колебая дали да го направя!? Всъщност до каква степен можем да се привържеш към някой? До каква степен сме способни да допуснем чужд “обект” в своето лично пространство? Или въобще съзнаваме ли, че в даден момент сме приели чуждия обект и до такава степен се преплитат нашите ежедневия и се стига до момент, когато градите планове за бъдещето, не с начално “аз” а “ние”. Усещате ли момента в който за вас “егоистите” е по-ценно да живеете за някой, а не за себе си? Какво става с нас в този етап, какво стана с мен?! Капитолация на егоистичното Аз?! И целият този процес протича бавно и неусетно, но те увлича и е толкова приятно, порочен кръг в който се увличаш все по-силно, губиш чувството си за самосъхранение, ставаш подвластен на сладката интоксикация или казано направо любовта. Е добре, не ми се щеше да го кажа, както не ми бе лесно да го разбера и още по-трудно да си го призная пред мен самия, но ето това е.. подвластен на моята сладка интоксикация .. Кога го осъзнах ли?! Тогава когато всичко свърши.. наричах го увлечение, наричах го предизвикателство, но отказвах да го нарека и любов. Страхувах се да го покажа, за да не прибързам или изплаша, да не загубя.. и все пак загубих..* публикувано по желание на apieceofme
4 comments:
“Да не оценяме това, което имаме и да надценяваме това към което се стремим...”. Глупави сме. Това си е. Или пък прекалено замечтани. Или просто не виждаме, т.е. не искаме да видим. Може би с осъзнаването на факта колко много някого означава за нас, идва и страха да не станем зависими от него или още по-лошо, да не го изгубим, и затова си затваряме очите. А когато измислената загуба стане реална, то тогава непоправимото вече е факт и дали ще си признаем или не, че не сме оценяли достатъчно човека до нас, е въпрос на избор. Но когато вече няма какво да губиш, е някак по-лесно да бъдеш искрен, нали? Поне със себе си, пък дори и да е само пред себе си.
Рецептата е когато става въпрос за чувства, да даваме толкова мноооого, колкото знаем, че бихме дали ако това е последният миг в който виждаме човека, който толкова много обичаме. Така се застраховаме, че след време, дори всичко да свърши, поне сме го изживели и сме се раздали докрай, всеки ден и във всеки миг. (друг е въпросът когато не разбираме, че това не е игра или предизвикателство, че е любов...за осъзнаването на това още нямам рецепта :р )
Колкото до “чуждия обект в нашето лично пространство”...Аз лично съм готова да пусна някого прекалено, прекалено близо до себе си. (и прекалено бързо, също) Мисля за това по-скоро като слабост, отколкото като качество. Опасно е. Не ти го препоръчвам, защото накрая има много болка и сълзи :)
“Да загубиш повече, отколкото си мислиш, че притежаваш”...хм, сигурно всеки го е преживял или всеки ще го преживее някога, някъде, с нещо или някого, защото не оценяме не само любовта или приятелството, не оценяме прекрасното настояще и невероятните бъдещи възможности...
Дано един ден не съжаляваме.
P.S. Къде гледаме всъщност?
Хм аз лично много трудно допускам някой в личното си пространство.. трудно се отпускам, бавно се нагаждам към новото и непознатото. От една страна е хубаво.. предпазвам се, от друга пропускам хиляди (може би) възможности. И все пак съм способен и съм го правил, допускал съм хора най-близо до себе си и не, не съжалявам, че съм го направил.. чудесно е да споделиш част от себе си с някой друг :) ..и естествено че бих го направил отново.. нз кога и нз колко време ще ми отнеме.. но си струва, независимо от болката след края ;)
И вероятно след много години ще сме насъбрали доста неща за които да съжаляваме.. множество въпроси от миналото останали без отговори.. хех това е неизбежно, но не е причина да не бъдем повече от щастливи в моментите, когато изплуват спомените.. :)))
ТИ СИ ЛУД!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!Не че това ме изненадва,ама чак пък толкоз!Откъде ги вадиш тези дълбоки мисли?!Ако не те познавах, щях да реша, че доста си поживял и преживял!Ставаш за писател! Имаш добре развита фантазия или си много потаен - ако е така съм жестоко обидена!Доста ще те потормозя за разяснения!
Абе и аз к'во ти се връзвам?! - хора без работа!
Re Chechi: Долна инсинуация, долна провокация! :Pp~~
Post a Comment